Последната битка

Събудих се по- рано от предвиденото, бавно се измъкнах от спалния чувал, като внимавах да не се претърколя в локвата до мен. Всичко в палатката беше под вода, тук- там имаше сухи островчета, на които бяха разположени чувалите на другарите ми. В палатката цареше тишина, огласяна от време на време от сумтенето и похъркването на дълбоко заспалите мъже. Имах време да разпаля огъня и да приготвя водата за чая...

Бяхме спали около 3 часа, но трябваше да се подготвяме за деня. Събудих останалите. Някак лениво се събрахме за закуска. Пристигнаха и другите, които бяха прекарали нощта на сухо в друг лагер. Лека полека нещата си идваха на място, появиха се усмивки по уморените лица на хората, лагера се огласи от гласовете на взвода...

Вече се екипирахме, инстинктивно, без суетня. Екипировката ни се сливаше с тялото, беше станала естествена част от организма.

Задачата за деня беше да намерим лицето Лука Скавели, ИД 732. Скавели беше ръководителя на съпротивата и командванетоимаше сведение, че “червените” го търсят- жив или мъртъв. На нас се падаше честта, да го намерим и да го убедим да дойде в нашата база, където щяхме да му осигурим удобства и сигурност.

Потеглихме към лагера на цивилните в походна формация. Бяхме уморени, недоспали... Хората се унасяха и дисциплината беше последното нещо, за което някой имаше грижа. Бях страшно изнервен, а адреналина и умората само изостряха това чувство. Влязохме в контакт с цивилните и започнахме издирването... човек по човек, палатка по палатка. Хората ни съдействаха, но мистър “Медик”, както беше известен Скавели, беше неоткриваем.

Попаднахме на човек, който се представяше с неговото име и ИД, но беше подставено лице, мярка за безопасност, която бяха предприели, за да заблудят врага и да дадат възможност на Скавели да се измъкне в случай на опасност. Продължихме издирването, а някой от хората ни забравиха за задълженията си и се отпуснаха прекалено много... Нервите ми не издържаха и се разкрещях, в някакъв глупав опит да въдворя ред в отделението... разкрещях се дори на отдельонния. Човека се опитваше да ме успокои, бях на крачка от това да извърша някоя простотия. Ако видя хората си отново, бих им се извинил....

Връщахме се в базата, а дали намерихме кучият му син, така и не разбрах. Стараех се да се успокоя, но нервите ми бяха опънати до краен предел. Не виждах почти нищо, кръвта ми бушуваше. След като се прибрахме, заварихме лагера в трескава подготовка. Скавели беше прибран в базата, готвехме се за отбрана. Към нас се движеха над 500 “червени”, с една единствена задача- да сломят съпротивата ни и да се доберат до лидера на съпротивата, жив или мъртъв. 130 защитници трябваше да им дадем отпор на живот и смърт... Дойдоха подкрепления, от 5- ти пехотен... начело със свинята, наречена Обер- не знам какво си. Мръсното копеле по- скоро се скри при нас, а не толкова искаше да ни подкрепи. Постовите при бариерата се бяха забавляли с него, като пуснали няколко автоматични откоса над джипа, с който дойде... и пред краката му. Личната му охрана не си помръдна пръста, явно и те искаха да се отърват от мръсния шибаняк. Бяхме се събрали около 180 бойци, с подкрепленията....

Нашата задача беше да охраняваме южния фланг на базата. Навлязохме в гората и се разпределхме равномерно. Всеки си търсеше прикритие и удобна позиция за стрелба. Денят беше прекрасен, показа и слънцето...

Първият удар беше нанесен със смазваща сила по защитниците на източната страна и главния портал. Ехтяха изстрели, крещяха се команди... крещяха и ранените. Започнаха и артилерийските удари, явно този ден нашата артилерия се беше събудила, канонадата удряше методично позициите на нападащите.

Флангиращия удар на атакуващите беше от юг, през нашите позиции. Спокойствието, обхванало гората беше нарушено от спотаени гласове и команди. Успях да различа някои от командите- руснаците заобикаляха и всеки момент щяха да се опитат да ни ударят. Не след дълго забелязахме и първите движения из гората, проехтяха и първите изстрели- удариха ни в центъра на защитата. Отблъснахме атаката почти без загуби от наша страна, но се наложи да отстъпим позицията. Изнесохме се десетина метра назад и зачакахме, врагът се реорганизираше за нова атака. Не им беше лесно, теренът ги затрудняваше максимално- трудно се придвижваха без да останат незабелязани. Когато се опитваха да напреднат се натъкваха на безмилостния огън на защитниците. Медикът им бе отстрелян при опит да достигне ранен... осигурихме си поне 15 минути спокойствие, една цигара време.

При следващата атака успяхме да притиснем атакуващите към земята, и един по един ги елиминирахме с леки обходи във фланг. Снайпериста ни работеше на високи обороти- чувахме по радиото отчета му: “... 1:0.... 2:0...”. Ние тормозехме врага, той тормозеше нас. Медиците ни вършеха работата си перфектно, не загубихме човек при тези атаки.

Bravo удържаше позициите си, а Alfa се биеха ожесточено в района на основния удар на врага... мнозина от нашите паднаха в неравната битка.

Атакуващите се прегрупираха, и този път удариха здраво западната порта. Ударът им беше мощен, успяха да навлезнат на територията на базата. Боят се превърна в клане, между палатките се стреляше във всички посоки, падаха защитници, двойно повече падаха нападатели.

Нашето отделение също се включи, но за кратко- врагът щеше да удари нашето направление, бяха ударили постовете от южната порта и се прегрупираха за атака. Придвижих се към най- южната част на позицията, където за последно бях видял постови от нашите и забелязах движение... не виждах добре човека, укрит в храстите до пътя и се идентифицирах. Отсреща долетя кратък и рязък отговор- беше враг. Покосих го с първия изстрел, както и човека, който се опита да го извлече. Презаредих и смених позицията. Вдигнах поглед и замрях от ужас- срещу мен, по пътеката се придвижваха четири- пет човека, на не повече от 10 метра от моята позиция... нямах време да мисля- изпразних целият пълнител в тях, презаредих отново и си плюх на петите. Паднах, обърнах се в опит да се прикрия с огън и видях, че всички врагове на пътеката са паднали.

Оръжието ми засече, закрещях за помощ... Помогна ми медика на Alfpa, който ме завлече в центъра на базата, докато се опитвахме да отстраним засечката. Съвсем наблизо удряше нашата артилерия, врагът се опитваше да овладее първите палатки от западната страна. Боят беше ужасяващ- хора тичаха и падаха покосени, нападащите трябваше да вървят по телата на падналите за да си пробият път напред, но и те падаха поразени.

Вече се стреляше по посока, без прицелване, атакуващите сами налитаха на изстрелите. Врагът беше в безизходица, даваше огромни жертви за всяка педя земя. Откъм техните редици се чу команда- “всички заедно”! Нападнаха масирано, налитаха като мухи на мед (или лайно, ако предпочитате). Ние ги посрещнахме с унищожителен огън, артилерията ги удари смазващо... и изведнъж настъпи тишина!

Беше краят, битката свърши!!!

За няколко секунди всички онемяха, после дойде ред на радостта! Цялата база се оглуши от тържествуващите викове на защитниците, бяхме победили!

Враговете ни сведоха пушки и с покрусени лица признаха неуспеха си.

Ние си пробивахме път напред, прегръщайки и целувайки всеки един от нашите. Тогава се срещнахме и с момчетата от 3- ти рейнджърски, който налитаха в гръб на нападащите. Безкрайна беше и радостта, когато видяхме и Аlfa, идваща от южната порта... Бяхме хванали противника в чувал от три страни, атаката им беше обречена, нямаха никакъв шанс. Може би затова и спряха, защото знаеха, че нямат шанс, никакъв шанс. А ние бяхме щастливи!

Всъщност, всички бяхме щастливи...

/Край/