Arbedid Valley, Liburania…

 

Бях обикновен човек, ама наистина обикновен. Със семейство, деца, работа. Децата пораснаха и си поеха по техния си житейски път. Живеехме добре, весело и безгрижно.

Всичко бе в реда на нещата, докато не ни застигна кризата. Финансова или икономическа- не знам, просто в града ни започнаха да затварят фирми и заводи, уволняваха поголовно работници и служители.

Един прекрасен есенен ден това ме застигна и мен- малко пари като компенсация, едно голямо благодаря от шефа, потупване по рамото и... на улицата. Бюрата по труда не смогваха да обслужат опашките, на места се стигаше и до ръкопашни схватки за мизерна и временна работа- чистач, сервитьор...

Тогава, съвсем случайно разбрах, че има някаква наборна комисия. Военните наемаха войска, негласно. Никой не знаеше за акцията, никой не знаеше за целите на военните, просто се шепнеше тук там. Дори се подхвърляше, че заплащането е доста добро, а условията- прекрасни.

Хм, да бе! В армията и добри условия, как пък не. Всъщност, като си на улицата, няма какво да се замисляш- щом плащат, що пък да не се провери?

Е, проверих. Отидох в окръжието, и като се почна- “какво искаш?”, “ как така 20 години си бил запасняк, а сега изведнъж?”, “абе чичка, що не си седиш в къщи бе, дъртак”... Три часа разпити, проверки, прехвърляния от кабинет в кабинет, докато стигна до заветния формуляр за записване.

Мамка им и “шапкари”... подаваш формуляра във военното, от там ти пращат мейл- на ти това дърво: искат пари за да се запишеш !?! Ако не платиш- няма регистрация. По мое време, преди двайсетина години, ни преследваха като престъпници за да ни вкарат в армията, сега те карат да си плащаш за да те вземат... До къде стигна този свят?

Платих, след време ми пратиха поздравления по електронната поща, че ме били одобрили и да се явя там и там, в еди колко си часа. Може би, трябваше да се чувствам горд от този факт, а всъщност аз отидох просто на работа. Странно...

Разпределиха ни по частите, облякоха ни що годе, въоръжиха ни, започна обучението. Е, няма такъв смях- хора събрани от кол и въже- счетоводители, работници, компютърни специалисти, доктори... всякаква гмеж, облечена в камуфлажни дрехи, държаща оръжие в ръка. Пък и трябваше да станем бойна единица, да се сработим, да действаме като професионалистите. Ха ха, трябваше да станем “бойни машини”, според думите на старшината. Голям смях!

След първоначалния смут, разбрахме, че се сформира някаква военна част, която ще участва в умиротворителни операции в нашия регион- NAF (Northern Alliance Force). Ние попаднахме в 23 Пехотен батальон. Не, че имахме право на избор, но поне тук извадих някакъв късмет. Събрахме се добри хора, добри войници.

Командването на ротата и взводните бяха на ниво, професионалисти.

Колегите ги познавах от първия ден на обучението, с някои от тях се знаехме дори от цивилния живот. Колкото повече навлизахме във военното ежедневие, толкова повече се убеждавах, че с тези хора сформирахме екип. Професионален екип- разбирахме се, дори без думи, работехме заедно, помагахме си. Станахме приятели, споделяхме и добрите, и лошите неща в живота. Не знаехме какво ни очаква в бъдеще, но можехме да разчитаме един на друг. Просто бяхме приятели...

Обучението минаваше бавно, влязохме в някаква рутина. Знаехме, че ни готват за “елитна” част, а тренировките ни бяха като за скаутска група от детската градина... Вярно е, че все пак голяма част от нас никога не бяха виждали оръжие, други бяха отвикнали, трети си мислеха, че е майтап някакъв... Инструктурите положиха доста усилия, докато ни накарат да разберем, че това може и да прилича на игра, но когато се изправиш срещу въоръжен човек, който иска да те “отсрани” нещата стават съвсем сериозни.

Тренировки, тренировки и пак тренировки. Залягане, прикладване, преходи... глад, студ... Обикновенно войнишко ежедневие. Затъпяваш бавно, но сигурно. Както се казва, службата е тежка, но за сметка на това- продължителна.

Разбрахме къде ще ни дислоцират, знаехме и датата... Колкото повече наближаваше деня, толкова повече се засилваше и хаоса в организацията. Трябваше да ни доставят нови униформи, но в интенданството нещо се объркало, друго се загубило, трето пропаднало... пълна неразбория. В последния момент нещата се получиха, дадохме малка “финансова помощ” тук- там, помолихме се на Тир- бога на войната и син на Один (хаха, старшината ще ме убие, ако разбере как сме го нарекли) и новите ни дрешки пристигнаха. Ако трябва да бъда честен, униформите са перфектни. Удобни, модерни, нищо общо с моите спомени от миналото хилядолетие. Всички пихме по няколко питиета за доставчиците, заслужаваха си нашата благодарност.

Тъкмо си мислех, че всичко вече се нарежда, и... пак греда. И то по няколко направления. Щели да ни хранят... да, ама не. Е, ако има продукти- ще ядем. Ако няма- гризваме дървото. Хайде пак “О, велики ТИР, сине на Один...” и военната спекула си свърши работа. Продоволствието осигурено, и то не каквото и да е, а истинско, от НАТО. Абе, с връзки и космическа совалка можехме да си вземем. По същите причини всеки си набавяше екипировка, бельо, обувки... дори се наложи амуниции да си осигуряваме сами. Както и да е, оправихме се горе- долу.

Датата наближаваше, нетърпението нарастваше. В настъпващата суматоха при предстоящото прехвърляне осъзнах, че усещам... страх. Предстоеше ни да отидем в Arbedid Valley, Либурания. Не, че знаех за какво се “дърляха” там, но си беше война. Война! Абе, страшно си звучи, пък ако искате си мислете, че е тъпо да те е страх.

Все си мисля, че мен няма да ме стигне нищо лошо (психолога каза, че е нормално), ама винаги си има едно гадно чувство- ами ако ме застигне? Случаен куршум, заблуден снаряд... и после цял живот мъртъв!

Е, как да съм спокоен? Айде, цял живот мъртъв- как да е, ама цял живот със стъклено око като старшината на 3-ти рейнджърски? Или с тефлонови крака, като тиловака на щаба? Да не говорим за оня ефрейтор, дето е без далак, с 50% черва... казват, че като настъпил мината, оная му работа изхвръкнала на 14 крачки и се заплела в някакъв храст... гадост. Заспиваш, и си мислиш... всъщност, напоследък само заспиваш и гледаш да не мислиш.

Отдельонния ме мрази! Назначи ме за негов заместик и командир на огнева група. Кой ли му е подшушнал тази “велика” идея? Всички се молим да не се случи нищо на “Светлия”, за да не се налага аз да поемам нещата.

Ново шест! Тия греди станаха много, ебаси- щели да ни прехвърлят с цивилни самолети до дестинацията. Абе, деба и тез дебили... може ли да има армия, която да си прехвърля хората с некви цивилни аероплани? Аз си мечтаех за С130... плътни колони войска, рамо до рамо, маршируваме и влизаме в търбуха на огромната машина, пеем Let the Sunshine In, помните ли филма? Мечти, романтизъм... а ние ще хвъркаме цивилни. Ми, майната му!

Единственото хубаво е, че получихме отпуск. При семейството е хубаво, топло. Всички те гледат някак странно, къде с подигравка, къде с насмешка или със съжаление. Колко много се бяха променили нещата. Като се върнем, ще променим нещата и пак ще се обичаме...

Ако се върнем!


N-ско поделение, 14 Юни, 2010

/Следва продължение/