Пътуването

Тръгнахме рано сутринта, без обичайната суетня, поединично... самотно, някак си. Събирахме се един по един на летището, привидно весели и усмихнати, но вътрешно притеснени от неизвестното бъдеще. Пушехме нервно цигара след цигара, проверявахме се през 2 минути, като че ли някой нямаше да се яви на сборния пункт... покрай нас сновяха цивилни, подозрително незаинтересовани от околния свят. Ха ха, колко бяха смешни смотаняците от военната полиция, личаха си отдалеч. То и ние бяхме уж цивилни, ама отдалеч се виждаше, че нямаме нищо общо с нормалните хора. Банда кретени, които си мислеха, че отиват на почивка.

Събрахме се и тръгнахме към самолета- нервността премина и дойде време за действие. Чекиране, проверки, пребърквания... педантичните процедури преди полета не успяха да ни съсипят настроението, все пак. После на самолета- излитане, скучен полет. Сигурен съм, че някой ни имаше зъб... Отивахме в зона на бойни действия, и вместо да ни направят един последен жест и да оставят в самолета млади и секси стюардеси, бяха отворили старческия дом на авиокомпанията. Мамка му, как така се случи, че стюардесите бяха със средна възраст 68-70 години??? Вярно, че щеше да бъде по- зле да ни пуснат женствените стюарди, но съм сигурен, че и това предстои. Някой си отмъщаваше за нещо... И как да си обясня, че по време на полета ни нахраниха с детско меню? Пак този някой, който ни мрази и си отмъщава. Или просто си е прибрал паричките в джоба? Кацнахме, трябва да се прехвърляме в друг самолет. Не знам кой планира нещата, но обиколихме цялото летище само за да се прехвърлим на самолет, който беше на не повече от 50 метра от този, с който бяхме кацнали. С всяко действие се опитваха да ни докажат, че в армията нещата се правят по най- трудния, по най- тежкия и безмислен начин. Само и само да ти е гадно.

Дано този път извадим повече късмет, да оплакнем око с млада женска плът. Пък може и нещо да излезе, да “върже” някоя млада и състрадателна стюардеска. Е да, ама не! Пак попаднахме на сбръчкани и грозни старици, които ни се усмихваха вежливо, ама никой от нас не посмя да отиде до тоалетната, да не би там да го чака някоя баба и да го изнасили.

Втория полет по нищо не се различаваше от първия, освен по дължината на полета. Споменах бабичките, както и детското меню... О, под нас се ширна морето, безбрежно синьо. Красиво е!

Най- накрая пристигнахме. Кратка почивка, малко подмотаване насам- натам, отпуснаха ни и време за по цигара. Нов сборен пункт, нова суетня и най- после сме на път. Разпределиха ни по колите, по четирима, с багаж като за двадесет. Предстояха 500 километра път до последната дестинация. Какво пък, щеше да е интересно да зяпаме наоколо без да правим нищо няколко часа. Тежко и горко на шофьорите, те щяха да отнесат най- тежката част от пътуването, а умората вече ни налягаше.

Интересна страна- подредена, чиста и спокойна. Не ни се вярваше, че само на някакви си 500 километра цари хаоса на войната. Полята бяха изрядно окосени, горите им подредени, пътищата перфектни. Къщите им са еднообразни- керемидено червени, подредени като по конец. Хората не бързат за никъде, спокойни и усмихнати. Животът им беше уреден и имаха увереност в бъдещето. А ние?

Спряхме да ядем. Познайте къде? Ха ха ха... е, не е истина! Тия китайци са навсякъде, дори и в кетъринга на армията. Ха ха... Китайското ни дойде добре, даже прекалено добре. Надухме се от ядене, сипвахме си по два- три пъти препълнени чинии. И после не ни се ставаше от масата, естествено. Исках да си легна на диванчето в къщи, да си пусна един безинтересен и скучен футболен мач и да заспя пред телевизора. Хм, мечти...  Заваля, само за да съсипе настроението ни.

След няколко часа пътуване, ни предупредиха, че наближаваме крайната дестинация. Въпреки това не се усещаше мириса на войната... до последното градче, привидно спокойно, сякаш заспало, но с неспокойният сън на приближаващата смърт.

Нещо ме безпокои- командващите стават прекалено либерални. Отпуснаха ни време да си напазаруваме глезотии от супермаркета в градчето. И войската пазаруваше като невидяла- храна, плодове, вода, сокове... Все пак, не се знаеше кога пак ще ядем нормална храна, а храната в армията си е чиста повръщня, вярвайте ми.

Отклонихме се от главния път и потънахме в гората, придвижвахме се по черен път осеян с дупки и следи на военни машини, когато изведнъж, зад един завой се озовахме пред бариерата на пропусквателен пункт, заобиколени от танкове, бронетранспортьори, военни джипове и безброй хора във военни униформи. Усещането беше невероятно, напрежението заля всички ни, отведнъж. Лицата ни се покриха с нервната маска на безпокойството. Всички знаехме, че това беше краят. Края на спокойния, нормален живот. И началото, началото на непознато за нас приключение.

Регистрирахме се, разпределиха ни в базата и поехме към лагера...      

Наоколо е само гора, дълбока и зелена гора. Може би, по- зелена отколкото дълбока. Мамка му, красиво е! Борове и брези, по земята мъх и камъни... идеалното място за семейното барбекю... Прекрасно е! Само да я нямаше бариерата на пропусквателния пункт, бункерите и укрепленията бяха изродени тумори в красивата гора. Само след няколко дни тези укрепления щяха да ми се сторят най- красивите и важни неща на този свят, но сега бяха грозни уроди всред красотата на природата.

Тръгнахме към определеното ни място, и дори не се учудихме, че тиловаците пак не са си свършили работата. Оказа се, че нашата част е силно международна- французи, швейцарци, италианци, португалци, румънци... и всичките с опънати палатки, само при нас нахвърляни колчета и прогизнал брезент захвърлени на земята. Като казах земята, то не е земя, а мъх и камънак. Така красиво изглеждащата природа си отмъщаваше на тези, които щяха да я покосят с огън и жупел по време на предстоящите битки. Няма какво да чакаме дебелаците от тиловата част, преоблякахме се, струпахме багажа и започнахме опъването на палатките. Копаехме камъните с ръце, с ножове... изравнихме терена, постлахме борови клонки за малко лукс и се нанесохме. Хи хи, новодомци. Хубаво е да имаш покрив над главата, някак си установяваш, че това е твоят дом. Последен за някой от нас, но все пак дом. Мизерен, но твой... Дойдоха ни и пушките. Това беше единственото безпроблемно нещо от няколко дни насам. Браво на момчетата! Багажа пристигна непокътнат- храна, екипировка, въоръжение. Успокоихме се и започнахме да си подреждаме лагера. Издигнахме пилоните и трибагрениците се развяха над лагера, разпънаха криле като волни птици...

Тук сковахме пейка, там разположихме пирамидите, огнището запуши и скоро пламъци се заизвиваха по боровите цепеници. Мамка му, чувствах се като на пикник с приятели. Вярно, бях с приятели, но въобще нямаше да е пикник...

Слънцето залязваше, а беше полунощ.

Arbedid Valley, 15 юни 2010

/Следва продължение/