Писмо трето

Битката за Scrapyard

Отворих очи, но мозъка ми отказваше да повярва. Слънцето грееше ярко, а беше ранна утрин. Хората в палатката спяха дълбоко, чуваше се хъркане... не ми се излизаше от спалния чувал. Топлината вътре беше уютна, почти като у дома. Почти... Вдигнаха ни, не по тревога, но все пак твърдо и настоятелно. Предстоеше тежък ден, пълен с неизвестности. Знаехме, че наблизо има “лоши”. Знаехме, че наблизо има и лагер с цивилни бежанци- мъже, жени и деца. Беззащитни и тормозени от изродите на полдавийската редовна армия, затваряни в затвори без причина и съд, убивани безпощадно. Знаехме, че ние ще се намесим и ще спрем това безобразие. Не знаехме каква е цената, която ще платим...

Първата цигара и сутрешното кафе разляха из цялото ми тяло топлина. Успокоих се, и се заех с нормалните задачки за деня- малко лична хигиена, почистване и стъкмяване на снаряжението, подредба на личния багаж. Водата е планинска и студът реже като с нож, но за сметка на това ме събуди веднага и ме извади от глупашкия унес.

Напрежението нарастваше с всяка изминала минута, неизвестността плаши, да знаете. Но когато навлязохме в ежедневието на боеца, тренировките и обучението си казаха думата- успокоихме се, престанахме да си мислим за глупости... действахме методично, прецизно, като една добре смазана машина!

Личното “аз” изчезна безвъзвратно- вече бях само част от 23-ти пехотен батальон, рота FOXTROT, взвод FOX 4, отделение BRAVO, само малко колелце в бойната машина, наречена FOX 4.

Започнахме строежа на укрепленията на  Първи пост, главния портал на базата. Заедно с румънците се постарахме да я укрепим, така че “лошите” да си оставят кокалите пред бариерата. Странно е, когато хора от различни нации се обединяват в името на обща кауза. Повярвайте ми, каузата си заслужаваше- строяхме укрепления, които щяха да ни спасяват задниците! Е, и така не е... или по- точно, те така баш. Минаха франсетата, натрупаха това- онова на нещо, което трябваше да е бункер, но по- скоро приличаше на гробница, поизпотиха се малко, и явно им дойде множко тежкия физически труд, та се прибраха в базата. Може и да са си развалили прическите и да са отишли на фризьор, педикюрист и маникюрист, не знам. Нежни п******счета, заебаха си работата по средата. За разлика от напарфюмираните манекени, ние си довършихме съвестно работата и покрити с кал и пот се прибрахме в лагера.

Из лагера се носи някаква възбуда, всички се чудим кога ще да е момента, в който ще ни хвърлят в битка. Очакваме битките като среща с любимата жена, някак по детски ни се иска да влезем в приключението...

И момента настъпи! Точно в 22:00 местно време проехтя сирената откъм щаба- сбор при командира. Малко мудно се събрахме, сякаш не вярвайки, че се започва. Просто не знаехме какво точно започва.

Бла- бла- бла... От устата на батальонния ни командир се изля поток от думи, с които той явно искаше да ни успокои, да ни вдъхне увереност и да ни надъха за предстоящите битки. Бла- бла... Ми, слушахме, слушахме, и когато дойде време да се обявят задачите за деня, наострихме уши.

FOX 4 отиваше в битка! Трябваше да завземем стратегическа точка, да я осигурим за три часа, за да получим стратегическо превъзходство над “лошите”. Със сигурност и “лошите” щяха да искат същото, така че предстоеше сблъсък. Маршрута ни минаваше през лагер, населен от цивилни и трябваше да бъдем много внимателни. Все още не знаехме, как ще се отнесат те с нас- имаха ли ни доверие, щяха ли да помагат. Беше и важно да разберем, дали не са се инфилтрирали агенти на полдавийските PSYOPS- гадове, които се занимаваха с малтретирането на горките хорица. Слуховете донасяха, че на съвестта на PSYOPS тежат хиляди убийства на мирни граждани...

Екипирахме се изненадващо бързо и се насочихме към изхода на базата. Започнаха да валят команди- “FF (FOX 4) в две колони напред”, “ALFA от ляво, BRAVO от дясно”, “спазвай дистанция”...Нервността изчезна като с магическа пръчка. Съсредоточихме се и всеки пое по пътя, натоварен с обикновенните задачи на боеца.

Излязохме от зелената зона и внимателно се насочихме към цивилното селище. Установихме контакт с хората там и се оказа, че те ни вярват. Явно са спокойни с нас, може би защото се надяваха на нашата защита. Дори се оказа, че четирима “веселяци” от лагера искат да ни съдействат. Че бяха “веселяци”- бяха. Ама нещо не се връзваше- прекалено шумни и безгрижни, поеха водачество на колоната и гората се огласи от безгрижните им гласове. Мамка му, водеха ни към засада! Е, водеха ни донякъде... командването на ротата ги предупреди на няколко пъти да си затварят шибаните уста, ама те- не. Е па като не- на ти това дърво! Телата им паднаха като чували, след като изстрелите ги покосиха насред красивата поляна. Сюрреалистично- красива гора, украсена с трупове! Сякаш са се излегнали да дремнат малко... всъщност, завинаги!

Точно тогава осъзнах, че войната ни залива безвъзвратно, че започва нещо, което завинаги ще ме промени!

Стигнахме Скрапярд, огромна складова база. Осигурихме периметъра, разположихме постове и се ослушахме- вятъра носеше звуците на свирепа битка някъде наблизо до нашата позиция- стрелба, викове, стенания на ранени, артилерия... грохота на битката беше зловещ! Изпратиха четирима от нашите на разузнавателна мисия, а ние заехме позиции за отбрана. Не след дълго се разбра, че един от разузнавателна група е прострелял другаря си... защото развалял дисциплината!?! Келеш! Що за постъпка? Не, че съм бил там и знам кой в какво се е провинил, но да простреляш другаря си...

Дойде информация, че друг взвод от нашата рота здраво е загазил и търпи ужасяващи загуби. Командира реши да им изпрати подкрепление и ALFA потегли незабавно. На тяхно място дойдоха няколко манекени, които уж да ни подсилят защитата. Не съм сигурен какви бяха, но бяха красиви- облечени като по каталог. Е, красиви си и загинаха. Докато преподреждахме позициите за отбрана, дойде ужасяваща вест- АLFA са разбити. Боже, бяха минали само няколко минути, а ни застигна първа вълна на ужаса!

После разбрахме, че нашите не са се дали лесно. Боят е бил страшен- ALFA са нанесли жестоки поражения на противника, подбили са и танка, който е водел атаката, но подкрепленията и големия брой медици на врага са взели превъзходство и са смазали нашите... Евала момчета, корави копелета сте!

Битката в гората затихна, а това означаваше, че “лошите” се насочват към нас. Притиснахме се към земята, злокобна тишина налегна отбранителната линия в очакване на врага.

Врага настъпваше и въобще не се прикриваше, гласовете им приближаваха към нас. Бяха убедени в победата си- бяха над 100- 150 човека, а ние бяхме девет! Е, бяхме 15 заедно с манекените, но тях не ги броя.

Появиха се и първите силуети, притичващи из гората в опит да ни заобиколят от изток... появиха се и първите цели. Картечницата запя зловещата си песен от висока позиция в средата на отбраната. До мен проехтяха изстрели и първият от обхождащата група падна поразен. Вече от всички страни се стреляше- нападащите даваха жертви, но не спираха с устремната си атака...

Удариха ни здраво, смазващо! Първо замлъкна картечницата, после падна медика, докато се опитваше да стигне ранения картечар... манекените бяха елиминирани без да разберем как. Удряха ни от три страни, безпощадно!

Ротния подаде команда за изтегляне, и останалите му осигурихме достатъчно прикриващ огън да се изтегли безопасно... после започахме да се изтегляме и ние, методично, като по учебник. Излязохме от обсега на врага и се прегупирахме в гората. Бяхме петима...

Заехме отбранителни позиции и се подготвихме да продадем скъпо живота си на потерята, която противника евентуално би пратил след нас. Слава Богу, преследването ни не беше приоритетна цел за “червените”, та ни оставиха на мира и най- вероятно са се заели да празнуват кървавата си победа. А им казвам “червените”, защото имаха ленти на ръкавите в кърваво червено... бяха свирепи войни, обучени и страхотно подготвени, надъхани копелета. Хм, дали слуховете, че ядяли човешко месо от пленниците са верни?

Отдельонния взе решение да се приближим до базата, за да установим радио контакт с командването. С периферното зрение мернах движение в далечината, но загубих бързо визуален контакт с целта. Тръгнахме към базата и не след дълго забелязахме движение зад нас- трима цивилни, въоръжени, идваха от посоката в която се беше разположил врага. Спряхме ги, претърсихме ги, разпитахме ги... Бедните нещастници излизаха от затвора на PSYOPS. Не разбрах откъде бяха взели оръжие, но пушките им бяха негодни, скрап. Пуснахме ги, нямаше да навредят на никого с тия безполезни железа.

Мина време и осъществихме връзка с част от АLFA, попребити, натъртени, с паднал морал... но с изключително желание за мъст! Трябваше да се прегрупираме, да се съберем и чак тогава да мислим за отмъщение. Дойде заповед от ротния да се насочим към Джейкъбс Хил, където да се опитаме да се съберем с останалите и да починем за малко. По пътя се съединихме с остатъци от FOX 5 и FOX6 и достигнахме до заветния хълм.

Ха, позицията беше наша! Заварихме там един от португалците, после се оказа от личната охрана на батальонния командир, който го пратил да завземе височината преди 4 часа! Нещастното копеле беше седяло повече от ч-е-т-и-р-и  часа, съвсем сам в тая пустош, изложен на зверски вятър и студ! Баси и пича!

Дойде заповед да изчакаме на хълма, докато ни сменят... измина около час и тръгнахме към базата. Денят завършваше, безславно за нас... и тъжно! Искахме да контраатакуваме, да си върнем позицията... настана неразбория, и по- добре, че ни прибраха в базата- бяхме се изнервили от поражението и нямахме сили да контраатакуваме.

Хи хи, сетих се за нещо, което ме развесели, поне малко- тъкмо излязохме на пътя към лагера на цивилните, когато мернах един от тях да си припка най- безгрижно към нас. Подадох знак и хората се прикриха от двете страни на пътя. Забелязах, че носи оръжия, но се държеше като “Червената шапчица”, която носи храна на баба си....

Горката “червена шапчица” се приближаваше на весели подскоци и когато се появи в цял ръст след завоя му изкрещях да спре на място. Малии, сигурно е подпикнал от страх, копелето нещастно. Стандартно го обискирахме, разпитахме... извинихме се, и го пуснахме по живо, по здраво да ходи при баба си... ха ха! Просто трябваше много да внимаваме с цивилните, защото не знаехме как те ще се държат с нас, след като разстреляхме приятелчетата им...



/Следва продължение/