Базата на PSYOPS

Станахме рано, бяхме спали няколко часа. Мисълта за вчерашния ден не ни оставяше на мира- искахме да си отмъстим на гадовете, но командването беше решило друго. Щяхме да ги ударим на по- лошо място- директно базата на PSYOPS. Това беше, или трябваше да бъде кинжален удар в сърцето на мръсниците. Едновременно с това, щяхме да освободим хората от затвора... абе, надъхахме се като за световно!

Само един от нашите го хвана дизентерия ли, дрисък ли... де да знам, ама се отправи към кенефите със сто мили в час. Опитах да скрия от отдельонния, че сме загубили временно един посерко, ама нашия не беше чак толкова прост и усети липсата още на втората минута. Като разбра за кенефните неволи, с ехиден смях каза, че дрисльото ще ни намери навреме. Колкото и да си говорим глупости, момчето просто закъса здраво със стомаха и добре, че стигна овреме до нужника. После даде всичко от себе си и ни настигна доста преди началото на битката, което му прави чест!

Потеглихме, целият батальон към базата на “червените”. Водеше ни лично батальонния, каква чест! Началото бе лесно- по пътя, но после завихме и влязохме в гората... дозора ни водеше, бавно и внимателно, докато не стигнахме подстъпите към базата. Подадоха сигнал и взвода ни навлезе в полето в посока към врага. Бях на десния фланг и мисля, че влязох първи в полето.Чух първите изстрели, когато нещо ме прасна през лицето... падайки, усетих как нещо е раздробено в устата ми, преглътнах го и паднах на земята. Небето беше нежно синьо, облаците бяха като пухени... настъпи мрак.

Свестих се, след като медика беше дал всичко от себе си, за да ме изправи на крака, временно поне. Взвода водеше битка за всяка педя земя и вече беше завладял плацдарм до пътя, граничещ с базата на противника. Проправих си път с огън и се присъединих към тях. Трябваше да се прехвърлим през пътя за да влезем в базата, битката беше свирепа, но продължавахме бавно напред. На десния фланг имахме страхотни проблеми, защото другите момчета не успяваха да елиминират съпротивата и от там ни засипваха с унищожителен огън. Подаде се сигнал, прехвърлихме се през пътя, влязохме в гората и там настана касапница! Много от момчетата от другите части бяха изпаднали в ступор- лежаха в укритията си и не смееха да мръднат, камо ли да стрелят по врага. Други ги беше обзела паника и стреляха по всичко, което мърда, без значение дали по врага или по своите. На моменти дори отстрелваха повече свои... Падахме като зрели круши, бяхме се озовали под кръстосан обстрел, избиваха ни наши!

 Все пак бяхме натикали врага дълбоко в базата му. Тогава се оказа, че десният фланг рухна! Врагът моментално се възползва от това и започна да ни натиска по фланга. Тогава ме удариха за втори път и паднах до картечаря на ALFA...

Лежах и стисках душата си в зъбите, не исках да се дам... Атаката вървеше към пълен крах, нашите лежаха кой ударен в гърдите, кой в гърба. Беше срамно това, което направиха момчетата от 5-ти пехотен... преди да ме унесе, се питах възможно ли е това- да попаднем в клещите между нашите и врага? Еми, оказа се, че това е страшната действителност!

Нашите бяха стигнали почти до сърцето на противниковата база, но биваха покосени от вражески огън. Подкреплението не осигуряваше прикритие, допусна пробив по фланговете, а на края и в гръб... Последните остатъци от нашите части бяха безпощадно елиминирани от малки групи на противника, които се възползваха от хаоса в нашите редици и си възвърнаха повечето позиции. Всичко беше пълен провал... не знам дали е имало оцелели. Бил съм евакуиран в базата, в тежко състояние.

Както и да е, баба ми, лека и пръст, казваше- който го е страх от мечки, не ходи в гората. Откъде да знаем, че мечките са две и едната си е чисто наша... мамка му.

Цивилните

След възстановяването ми, отново се включих към ежедневието на FOX 4... Цивилните бяха изтрещели и бяха организирали митинг пред базата ни. Имаше основателни искания- за повече храна, за чиста вода... за мир. Но, как така пък искаха и свободен режим за придобиване и носене на оръжие, и то не какво да е, а АК 47??? Пълни олигофрени! Охраната на бариерата ги изблъска, без да наранява нежните им цивилни телеса... после преговори, гладни стачки. А, всъщност, мен какво ме интересува? Да си чупят главите умниците от щаба и командването, аз се прибирам да почивам...

Пленника

По пътя към лагера, минах покрай затвора. О, чудо! Хи хи, нашите бяха хванали едно от чудовищата на “червените”.  Е, чудовище- пича си беше приличен, човек като нас. И все пак го мразех- този е стрелял по нас.

Бяха го извели на разпит, но гадта мълчеше упорито и не искаше да съдейства. Съвсем хуманно му изтръгнаха ноктите, счупиха му колене... искаха да го изнасилят няколко пъти, но зам. командира на батальона не допусна това. Нашите не си поплюваха, но и оня си беше кораво копеле. Когато се видя, че няма да се даде лесно го праснаха по главата и го нокаутираха... после пак се гавриха с него. Нищо, никакъв резултат. Еми, стана ми скучно и си тръгнах, нещастното копеле щеше да страда още много.

 

Отново Scrapyard

Губехме позиции, морала ни падаше с всяка изминала минута. Заливаше ни гняв от претърпяните поражения на бойното поле, а всички знаем, че гневът не е най- добрия съветник. Получихме заповед да атакуваме отново Scrapyard и да го завладеем.

Пак старата, до болка позната картинка- екипирахме се, потеглихме спретнато. Целта ни беше да атакуване “Скрапа” от западната страна- сравнително най- трудно достъпната част. Докато се придвижвахме, бяхме засечени от патрул скаути на противника и изненадващата атака се провали, естествено. Трябваше да се придвижваме бързо и да ударим мощно, иначе нямахме никакъв шанс. Стигнахме до една запусната стена и започнахме да се прехвърляме. Първи от другата страна мина нашия картечар, аз го последвах... след мен идваха още. Част от атакуващата група опита да заобиколи стената и попадна на врага. Тогава започна ужасът!

Стреляше се отвсякъде, от всички страни. Стреляха по нас наистина от всички страни- стреляше врага, стреляше ариегарда... падахме един по един, въпреки виковете... въпреки опитите да спрем приятелския огън. Падна нашия картечар, прострелян от десния фланг, където противника все още удържаше позиции. Трябваше да го изтегля, за да може медика да му окаже помощ... Не бях на себе си, всички бяхме полудели. Стреляха без да мислят, по каквото им падне- враг или приятел, има ли значение?

От левия фланг тормозеха картечаря на ALFA, и беше изпратена група да прочисти границите на гората. Мамка им и глезени женчовци- тръгнаха, после докладваха, че е непроходимо... и се върнаха обратно!?! А точно от там ни избиваха като кучета... обърнах се да поискам подкрепа и нещо ме блъсна в гърдите с мощността на парен локомотив. Паднах на земята и осъзнах, че някой от нашите ме бе прострелял право в гърдите... докато кървях, дотичаха до мен и ме изтеглиха на безопасно място, бърза превръзка и отново в боя. Кълнях смотаняците зад нас и стрелях по гадовете отпред. Придвижих се до левия фланг и засякох противниковия стрелец. Указах мишената на картечаря на ALFA, потвърдих му целта и той започна да го засипва със смъртоносен огън. Елиминира го за секунди, страхотно! И двамата с картечаря знаехме, че там пълзят още гадове и след няколко картечни откоса, бяха елиминирани още двама противници. Точно там, където нашите страхливци бяха казали, че е непроходимо...

Някой тормозеше картечаря ни с прицелен огън и трябваше да видя дали имам възможност да го сваля... промъкнах се, намерих си позиция и видях целта. Беше до стената и се подаваше за кратко, но прострелваше позицията на нашия картечар. Стрелях, после още веднъж. Почнахме да се дебнем... След кратката игра на нерви с противника, успях да го хвана- прас! И трите ми изстрела поразиха целта в главата- агонизиращ вик и после тишина. Ха ха, хванах те копеле!

В това време се установи, че в таванските помещения има противников стрелец. Няколко момчета се опитваха да го извадят... уви, без успех.

Обърнах се назад и видях, че атаката ни се е затъкнала на прекалено малка площ. Нямаше изход- хората не търсеха фланговете, или ако ги търсеха, падаха покосени от противника... или от своите.

Решихме с картечаря на ALFA да отпушим атаката с пробив напред. Аз си набелязах сравнително читаво укритие на 10-15 метра от сегашната ни позиция, а картечаря трябваше да ми осигури прикриващ огън. При уговорения сигнал картечницата засипа вражеските позиции, защитниците се притиснаха в земята, а това беше моето време- хвърлих се напред, изтичах 5-6 метра и паднах ударен от множество попадения... бях попаднал на огъня на 4-5 от защитниците, които се бяха укрили зад сградата. За мен всичко свърши...

5-ти пехотен Батальон

Нещастниците от 5-ти пехотен бяха загазили здраво. Не, че не си го заслужаваха, но все пак бяха наши хора. А сетете се от 3 пъти, кой трябваше да им спасява задниците? Хи хи, естествено, че ние! Стана ни навик да изпълняваме тегави задачи. Нищо против, поне живеехме и гинехме по интересният начин. Тръгнахме...

Приближавайки базата на 5-ти, се разгърнахме от пътя в дясно и започнахе да прочистваме гората. Напредвахме внимателно, но настоятелно и твърдо. Смачкахме съпротивата, не оставяйки жив противник. Слава Богу, този път приятелският огън беше на минимум, може би защото нямаше сред нас хора от 5-ти пехотен. В един момент попаднах на един тайландец с червена лента... Бях на 7-8 от него, така ми се искаше да му тегля ножа, мамка му. Промъквах се към него, но в мен надделя здравия разум- много се бавех с това промъкване, а така бавех и придвижването на отделението. Разстрелях го... няма да забравя лицето му, което изстиваше бавно с ясно изразена физиономия на учудване. Ми кво търсиш там, бе? Копеле мръсно...

Един от нашите, но не от взвода, се беше изхитрил да се качи на един дънер за да се добере до противниковия стрелец. Всичко това ок, ама не се координирал с останалие, не подал сигнал по радиото, и... свалихме го от дървото с три минутна стрелба. Това беше първият приятелски огън от наша страна, ама нещастника сам си е виновен. 

Изтласкахме противника, унищожихме съпротивата му. 5-ти пехотен- спете спокойно деца! Да сте живи и здрави, майната ви...

Продължихме към нова тактическа точка. За батальонния беше много важно да установим контрол над Eagle Cliff, еми- готово. Това бяха нашите мигове на триумф, най- накрая! Просто бяхме машини този ден, мачкахме противника наред.

Стигнахме Eagle Cliff, осигурихме периметър, поскучахме около половин час... и отново на път, нова задача. Бяхме набрали скорост, бяхме налучкали правилното темпо и беше безмислено да спираме машината по средата на пътя! 

Този път целта беше The Great Crossroads. Джипа водеше колоната, ние го осигурявахме отстрани. Напредването ни беше спряно за кратко от противников снайперист и осъзнахме, че вече сме напипали първата линия на противниковата отбрана. Разгърнахме се и започнахме да прочистваме гората вляво на пътя.

FOX 4 нямаше равен на себе си! Бавно и внимателно настъпвахме и елиминирахме методично противниковата отбрана. Врагът опита да се изтегли, на моменти с бягство, но не му дадохме възможност- елиминирахме всички огневи точки, смазахме всяка съпротива. Взвода ни действаше като единен организъм, работехме професионално и мачкахме наред. Другите не ни интересуваха, но за сметка на това не ни и пречеха. Колко било приятно да не те стрелят в гръб твоите, ха ха!

Стигнахме до поредния рубеж на противниковата отбрана. Бяха се укрепили на един хълм и предимството беше на страната на отбраняващите. И какво от това? Познатото “ALFA първа линия, BRAVO втора линия” и тръгнахме в атака. Небето се разцепи от виковете FOX 4, PUSH FORWARD и ние напредвахме и притискахме противника. Прочиствахе хълма, напредвахме уверено. Аз бях в центъра на атаката, а отляво двама “червени” притискаха нашите. Придвижих се нагоре и открих стрелба по гадовете, ударих ги във фланг. Не съм сигурен, че елиминирах и двамата, но дадох глътка въздух на нашите, а те си свършиха работата перфектно и продължиха да напредват. Бях на 7-8 метра от билото, когато мернах една глава с шапка в цветовете на противниковата униформа да се подава от укритието си и да насочва оръжието си към мен... Нямах време да се прикрия, попаденията ме разкъсваха, болката беше ужасна. Гадта изпразни целият си пълнител в мен и си плю на петите... Искренно се надявам нашите да са го настигнали и изкормили. Слуховете твърдят, че веднага след раняването ми съм сипел псувни и клетви по адрес на мръсното копеле в продължение на пет минути. Може, не съм засичал, пък и болката наистина беше разкъсваща.

След лечението, се присъединих към взвода си точно преди атаката на Crossroads. Терена беше ужасен- осеяно с дупки блато. Беше трудно да вървим докато си гледахме в краката, но въпреки това се опитвахме да държим врага на мушка. Единственото ни успокоение беше, че оставаха 7 минути до артилерийския удар върху позициите на врага.

Отново се намеси съдбата и всички започнахме да псуваме. Псувахме всички и всичко- пет минути преди артилерията ни да нанесе смъртоносния си удар, ротния получи съобщение, че такъв удар няма, и няма и да има! Шибаняците така и не дадоха свестно обяснение защо отменят удара 5 минути преди атаката. Така и не ни обясниха защо ни оставят да гинем като кучета в това шибано блато!

Напредвахме бавно и мъчително, до момента в който започна стрелбата.

Беше ужасно трудно да се намери укритие, едвам успявахме да се поприкрием, а огъня на противника беше силен и точен. Много хора паднаха там поразени, медиците трудно стигаха до тях... удариха и мен. По някое време са изтеглили част от ударените и са ни изпратили в Eagle Cliff.

Битката за превземането на Crossroads е била епична! Въпреки тежките загуби, нашите момчета са съкрушили отбраната на противника и са превзели тактическата точка. За съжаление аз не бях там и не знам подробности. Не бях и при битката за Dog Point.

Свалям шапка на момчетата! Браво, юнаци! Гордея се, че съм част от вас, част от FOX 4!

Всъщност, с подкреплението се присъединихме към взвода ни точно когато нашите ликвидираха и последната съпротива на врага в Dog Point. Заварихме нашите момчета да се суетят около отдельонния на ALPHA- беше ранен, тежко ранен. Попаденията бяха в областта на устата, бяха му отнесени зъбите. Доктора го прегледа, почисти раната и нареди незабавна евакуация. Медевак пристигна след 10 минути и откара пострадалия.

Нашия ротен водеше преговори с командване относно съдбата на Dog Point, а ние се подготвяхме за продължителна отбрана. Първата информация беше, че могат да ни сменят чак в 9:00 сутринта, и ние трябваше да сме се окопали в продължение на 7 часа. Нямахме сухи дрехи, храната беше привършила, вода имахме, но и тя не достигаше за всички, умората беше изписана на лицата на хората. Въпреки това, ние си знаехме, че няма да мръднем от позицията, докато не дойде някой да ни смени.

Приехме с неохота последвалата заповед да се изтеглим от Dog Point в 3:00 сутринта, но заповедите бяха категорични- бяхме изпълнили задачите с чест!  Пристигнаха камионите и потеглихме към базата. Имахме нужда от почивка, бяхме изтощени, но горди. Въпреки умората, на лицата ни грееха щастливи усмивки... Нямахме много сили и да се изненадаме от факта, че лично батальонния ни посрещна на входа на базата. Но когато чухме топлите му думи на благодарност, всички изправиха гърбове, изпънахме се горди и бяхме щастливи. Този ден бяхме накарали противника да вие от болка! Бяхме го натикали в миша дупка, вкарахме го в тежък нокдаун, от който трудно щеше да намери изход.

Наистина можехме да носим прозвището “Истинските ЛИСИЦИ”! Така ни нарече батальонния, и то на родния ни език... Очите ми се замъглиха, но не от сълзи на радост, а от дима на огнището пред палатката...

Спах като заклан.

/Следва продължение/