Базата на 23-ти пехотен

Заваля. Небето се отвори и заваля проливен дъжд. Природата ни обърна гръб и ни показа, колко сурова може да бъде. Всичко беше потънало във вода когато се събудихме- палатки, дрехи, снаряжение. Имахме късмет, та поне оръжята бяха наред. Още със ставането сутринта, панталоните ми бяха мокри до над коленете. Отвратително е да обуеш нещо мокро на тези температури. А вятъра- той ни пронизваше до костите....

Започнахме деня с подредба и обезопасяване на палатките. Дъждът не спираше, а палатките прогизнаха, локвите бяха дълбоки и комарите се настаниха трайно в тях. Много от момчетата загубиха част или цялата си екипировка под водата. На тях щеше да им се наложи да спят вечерта в друг лагер, но това е друга тема.

Запалихме огън, опитвахме да изсушаваме дрехите, жилетките...

Съвсем изненадващо посрещнахме скъпи гости. Двама от рейнджърите от 3-ти рейнджърски батальон се отбиха в базата ни, след многочасово трамбоване из гората. Те си имаха техните задачи, но накрая попаднали на нашата база, и воала- те ти гости!

Нямате си представа, колко е хубаво да видиш приятели в тази обстановка. Настанихме ги до огъня, дадохме им да се подкрепят и постоплят... отпуснахме се в сладки приказки...

Внезапно дойде сигнал за тревога- руснаците влизаха в базата! Грабнахме оръжията, втурнахме се да защитаваме базата, но битката беше неравна. Пълчища “червени” мачкаха защитата ни и методично печелеха терен. Защитниците бяхме притиснати, огневите точки падаха една след друга... Удариха и мен, паднах, опитах да се прикрия...

Свестих се, превързан, но без какъвто и да е спомен. В базата вече нямаше “червени”, нашите се питаха какво и как е станало, докато поправяха щетите. Истинско мазало!

Лека полека животът в базата се връщаше към нормалния си ритъм! Удвоихме постовете, разпределихме смените- половин час в гората под безмилостния дъжд, половин час до огъня да изсушим поне малко екипировката и да съберем малко топлинка. Зъбите тракаха, ръцете трепереха от студ... Боже, огромно блаженство е да се доближиш до огъня...

Смениха ме на поста на задния портал и отидох весел- весел да се постопля. Тъкмо се бях разположил до огъня и отново горската тишина беше разкъсана от автоматични откоси. Хората около мен падаха поразени, аз успях да направя само две крачки в опит да се измъкна от касапницата. Последното, което помня са лицата на нападателите- уморени и измъчени, но съсредоточени в смъртоносната си атака. Много след това разбрах, че тези “червени” са се промъквали над 45 минути около базата ни, избягвайки нашите “позаспали” постове... Битката им е траяла 30-на секунди, от първите изстрели по нас до поразяването им от румънците. Евала на тези момчета, такава саможертва е достойна за уважение!

Не спираше да вали...

Мокри или не, трябваше да изпълняваме задълженията си. Сега пък, някаква мацка имала нещо да продава на нашия батальонен... Абе, какво пък ме интересуват мене исканията на цивилните, или пък “дълбоките” стратегически идеи на командването? Искат ескорт на мацката? Готово, ето това е за мене. Мисленето го оставям на големите “мислители”. Два пълнителя в джоба, пушката на рамо, и съм готов за ескорта. Няма да е дълго, пък и надали ще се случи нещо лошо. Който иска да облича мократа ми жилетка... майната му.

Ескорт като ескорт- гледаме се подозрително с цивилните, оглеждаме се и за “лоши” в гората. Скука, ама по- добре от нищо. Все пак съм в движение и събирам топлинка. Разбрах, че мацката имала някакво лекарство, за някакъв вирус дето “червените” PSYOPS употребявали като бактериологично оръжие. Та същата тая мацка искала да го продаде на нашите. Закарахме я до базата, и изчакахме командването да влезе в преговори за прословутото лекарство. А кучката, на всеки 2 минути питаше къде са и парите... Абе, ако не бях с всичкия си, щях да я застрелям на второто питане, ама... Нали пък и командването си има свойте съображение, та по- добре да си натискам парцалките и да не правя глупости.

Тамън се освободих от ескорта, и отново вик “червени в базата”. Мамка му, не е възможно! Търтихме да бягаме, да опитваме да спасим базата от поредното мародерство на “червените” гадове. Отворих в дясно, а момчето вляво от мен започна да си търси място за стрелба. Гадовете бяха завзели укреплението до щаба и стреляха по всичко живо. Опитах да им отвлека вниманието и да ги заобиколя, когато проехтяха два изстрела вляво от мен и гадовете паднаха. Човекът имаше убийствено точен мерник! Ако чете това- ПОЗДРАВИ, братле! Продължихме нагоре... ми същата картинка: докато засека лошите, същият стрелец ги порази само с два кратки откоса! Ебаси и мерника, ебаси и стрелбата! Ха ха, върнахме им го. Като са дошли да си търсят белята- получиха си я!

Времето беше отвратително. Настроението ни също... Спомените за изминалите дни ни затрупваха- падналите другари, виковете на ранените, грохота на битките. Тогава се роди плана да си отмъстим на командващия на 5-ти пехотен. Запомнете това име: Обер- ликс. Мръсна, дебела свиня! Очичките са му точно свински- малки и чернички, дебел е, тъп като гъз, ще да ме извините за думата. Та който го види- да му пререже шибаното гърло, веднага! И колкото повече се мъчи в агонията, толкова по- добре. Ротния предложи да го предадем на “червените”. Та нали оня ден, пред базата на PSYOPS, този малоумник вкара атаката ни и клопка и поведе собствените си бойци да ни избият като кучета? Баш той свърши работата на “червените”, които не можеха и да си мечтаят за такъв сюзник.

Планът беше да отвлечем шибаняка и да го предадем на “лошите”, те си знаеха работата от там нататък.

Започнаха преговори- с нашето командване, с личната му охрана, с контактите ни при “червените”, и точно когато всичко беше уговорено, дойде заповед от горе- спрете със своеволията! Бил офицер, бил такъв, онакъв... не можело така, имал гордост... Абе, я си натикайте гордоста му в задниците си! Ние да го щадим, той да ни преебава!?! Ок, щом ротния казва, спираме. Но не е за дълго- рано или късно ще ни падне свинята и ще я ощавим жива!

 

Продължаваше да вали...

 

/Следва продължение/