Стефан Константинов Маринополски (Марната) е роден на 27.11.1920 г. в Русе.   Син на командира на Пети Дунавски пехотен полк. Като дете мечтае да стане свещеник или инженер.

Той все още не е взел решение, когато съдбата се намесва: в един хубав ден самолет се появява в небето над Русе, прави кръг и хвърля в казармения двор на 5–ти пехотен полк плик с червена лента и с наслов: “Привет на славните дунавци от българските орли!” Оттогава бъдещето му е предопределено.

След като завършва гимназия в Русе, през 1937г. постъпва като кадет във Военната гимназия, а през 1939г. - във Военното на Негово Величество училище.

Лети в юнкерския отряд под ръководството на инструктора поручик Тодор Иванчев. Като юнкер сдава първи и втори пилотски изпит. Следвайки мечтата си, той я осъществява през юли 1940 г., когато извършва първия си самостоятелен полет на Fw-44.  Пред него се разкрива класическия път на български военен летец.

През юни 1941г. Маринополски е изпратен на обучение в Казерта – Италия, където лети на различни типове италиански самолети.

През октомври 1941 г. се връща в България. На 30.01.1942 г. е произведен в първи офицерски чин “подпоручик-летец” от 61–ви випуск на ВНВУ и е изпратен да служи в 1-ви Разузнавателен орляк, дислоциран в Божурище.

През март 1943г. е изпратен в Изтребителната школа в Долна Митрополия, в групата на инструктора Петър Манолев. След завършване на школата е разпределен във 2/6 изтребителен орляк, дислоциран на летище Карлово.

Първият въздушен бой между българските изтребители и американските бомбардировачи на 01.08.1943 г. слага край на илюзиите за “символичната война” срещу съюзническата коалиция.

През ноември е в ход операция “Приливна вълна” на съюзническата авиация срещу България. Орлякът изпълнява бойни мисии на 14.11.1943, 24.11.1943 и 10.12.1943 г. за прехват на бомбардировъчни формации.

Трета бойна задача на 2/6 орляк е на 10.12.1943 г. На тази дата за нанасяне на въздушен удар към София се насочват 50 американски тежки бомбардировача Consolidated В–24 Liberator под прикритието на 50 изтребителя Lockheed P–38 Lightning. От Враждебна излитат изтребителите от 662 ято с две крила по от по 4 самолета Dewoitine D.520. Двете четворки атакуват челно една противникова бомбардировъчна група. В завързалия се въздушен бой групата е отклонена към Стара планина.

В този ден получава своето първо бойно “кръщение” подпоручик Стефан Маринополски. На летище Карлово 642 ято и 652 ято провеждат учебни стрелби. След като към 11:30 ч. получават заповед, самолетите кацат за презареждане с гориво и бойни муниции. Веднага след това излитат всичките боеготови 16 самолета, както и три крила от 642 ято и 652 ято, догонват оттеглящия се противник и влизат в бой по крилно и по двойки.

Капитан Павел Павлов запалва един противников бомбардировач, но при атаката загива и самият той пред безпомощните погледи на водените от него летци Симеон Пенчев, Крум Атанасов и Стефан Маринополски.

На 20.12.1943г. следва поредната – четвърта – бомбардировка на София. В небето на столицата Маринополски атакува бомбардировач B–24 от 98 BS на 376 BG на 15 Air Forсe, за която той си спомня петдесет и пет години по-късно пред журналиста Любен Овчаров:

“…На 20 декември 1943г. нашият 2/6 орляк излетя с “Девоатен”-ите , воден от капитан Бошнаков. Беше около обяд. Първата противникова вълна, изсипала бомбения си товар над кв. “Хаджи Димитър”, отлиташе към Княжево, когато откъм Сливница се появиха “летящи крепости” В-24.

С десен завой откъм Самоков се насочихме да ги посрещнем. Бях заместник–командир на 652 ято и водех “крило” от четири самолета… Прицелих се в крайния бомбардировач, натискам спусъка, стрелям и минах по целия фронт на крепостите от 500 – 600 м. Не видях да ги охраняват изтребители.

Забелязах пламък – дали от противовъздушната артилерия, дали от някой бомбардировч или светкавица от облак? После разбрах, че точно в тоя момент Списаревски се удря в една от американските крепости над Пасарел.

Аз продължих атаката и стана каквото исках -- от крилото на един “Либърейтър” избухна огън, машината запуши, взе да пропада. Следях я известно време, докато изчезна от погледа ми сред възвишенията западно от Босилеград. Дотам прогонихме втората противникова група и се завърнахме на летище Враждебна….”

Ето как е отразен въздушният бой в “Доклад за бойните действия на 2/6 орляк при нападението на София на 20.12.1943г.:

“Самолетите от 652 ято, с водач поручик Неделчо Бончев, взима височина и преследва противниковите бомбардировачи с 3 самолета, тъй като четвъртият каца принудително поради загряване на водата и маслото в двигателя.

Някъде към Босилеград те застигат и от височина 7600м. атакуват отпред и отгоре задната от двете противникови групи бомбардировачи.

Поручик Бончев забелязва, че при стрелбата по “Либърейтъра” в един от десните мотори избухва пламък.

 Поручик Маринополски пък докладва, че е запалил левия краен мотор на друг бомбардировач.

След атаката самолетите се насочват към летището, тъй като са достигнали предела на своето действие и кацат в 14.20 ч.

Загуби на противника - Подпоручик Стефан Маринополски сваля бомбардировач. ”

На 10.01.1944г. подпоручик Стефан Маринополски излита начело на 652 ято за прехват на американските бомбардировачи, атакуващи София. На 1500 м. височина се поврежда стъпката на витлото на машината му и той е принуден да се върне на летището. През януари 1944г., 652 ято е превъоръжено с Bf 109G – 2/G–6.

Подпоручик Маринополски участва във въздушния бой над София на 17.04.1944 г. – “Черния Великден”. Досега българските летци са се изправяли пред бомбардировачите В-24 и техния обичаен ескорт от изтребители Р–38. На 17.04.1944 г. те откриват един нов противник – Р-51, “мустангите” от 31 FG за първи път се появяват в небето над София. При тази първа среща, българските летци объркват силуета на “Мустанг” - а с този на “Месер” - а. Грешката се оказва фатална.

За няколко минути 9 “Месер”-а избухват в пламъци. Загиват 4 пилоти. 9 летци са ранени.

Едно събитие от 23.06.1944 г. ще окаже влияние върху съдбата на Маринополски. На тази дата формация от В–24 и В–17 от 15 Air Forсe атакуват петролните рафинерии в Плоещ. Сред тях е и В–17 № 42–5951 “Описоня” от състава на 341 BS от 92 BG с екипаж в състав:

командир – лейтенант Едуин Андерсън, втори пилот - лейтенант Уилям Саймънс, бомбардир – лейтенант Дейвид Кингсли; бордови механик – сержант Джон Майер; стрелец – радист сержант Лойд Кейн; опашен стрелец – сержант Майкъл Съливан; стрелец – сержант Стенли Кмиеч; стрелци - сержант Мартин Хетинг и сержант Харолд Джеймс.

При приближаването към целта, бойната формация е атакувана от немски изтребители Bf 109 и Fw 190.

Изтребителите свалят два В–17 докато американските бомбардировачи навлизат в зоната на ПВО.

В момента, в който се приготвя да хвърли бомбите си, “Описоня” е поразена в лявото крило от артилерийски снаряд точно зад двигател № 1. Втори снаряд поврежда витлото и разрушава системата за кислород. Андерсън успява да овладее управлението на машината и да поддържа курса.

В-17 привлича вниманието на няколко Bf–109. Изтребителите изваждат от строя двигател № 2 и от лявото крило излиза облак бял дим.

Един 20–мм снаряд сериозна ранява сержант Съливан в ръката и дясното рамо, разкъсва и парашута му. Въпреки раните Съливан се довлича до страничните отсеци, където Хетинг и Джеймс се опитват да му окажат първа помощ. Тъй като не успяват, те викат на помощ лейтенант Кингсли. Той поставя превръзка, стегната с турникет, която спира връвоизлива. Но Съливан не е единствения ранен, сержант Кмиеч, също е засегнат.

Тежко повреден, с ранените членове на екипажа, “Описоня” напуска въздушното пространство на Румъния и навлиза над България. Самолетът трудно поддържа височина и командирът лейт. Андерсън издава заповед да се изхвърли зад борда всичко, което би облекчило апарата.

“Описоня” следва своя път, който я извежда към Карлово. Узнали за приближаването на американски бомбардировач, командирът на немската мисия при 2/6 орляк майор Кюле дава заповед на подчинените си за излитане. След няколко минути “Описоня” е прехваната от четири български (Асен Ковачев; Антон Барев, Христо Петров и Петър Петров) и четири немски изтребителя.

В–17 е поразен и тежко се устремява към земята. Лейт. Андерсън издава заповед екипажа да напусне самолета. Докато здравите членове на екипажа скачат от смъртно ранената машина, лейт. Кингсли помага на ранения серж. Съливан да изпълзи по купчината гилзи, за да скочи от машината. Без да се замисля, Кингсли разкопчава парашута си и го поставя на Съливан и му помага да скочи през отворения люк.

Няколко секунди по–късно “Описоня” заедно с лейт. Кингсли се разбива в землището на карловското село Сърнигор.

Жестът на лейт. Кингсли е оценен с най–високото отличие – Ордена на Конгреса му е присъден посмъртно и днес една въздушна база в Орегон носи неговото име.

Стефан Маринополски пристига с автомобил на мястото на катастрофата. Научава, че трима американци са арестувани и отведени в кметската управа. Там намира Хетинг, Майер и Съливан.

Като вижда, че Съливан има нужда от медицинска помощ, качва американците в колата и ги откарва в офицерския стол в Карлово, където на Съливан е оказана медицинска помощ. Скоро към тях се присъединяват Андерсън и Кмиеч.

Българските пилоти приемат пленниците като гости.

На следващия ден американските летци са отведени в София, а по–късно изпратени във военнопленническия лагер в Шумен.

На сбогуване един от тях подава на Маринополски кутия “Лъки страйк” с изписан адрес: “Мартин Хетинг, Виксбург, Мичиган” и му казва: “Посетете ме след войната!”.

39 години след това, през октомври 1983 г. Маринополски пътува до Анкоридж, Аляска, където се среща с Хетинг.

Не след дълго той открива и останалите ветерани от екипажа на “Описоня”. На 23.04.1984 г. всички се събират в Арлингтън пред гроба на лейтенант Дейвид Кингсли.

За кавалерско отношение към пленниците Маринополски е награден с Медала на Конгреса на САЩ.

Използвани са материали от wikipedia и mediapool.bg